<*Из…
“Автобио -графия на една (Не)Позната”

ЛЮБОПИТСТВОТО МИ често ме кара да надничам Отвъд тясната-пролука на човешката си същност, за да Разбера: Защо Природата ми е дала- на мен човека- Мисъл, тоест Смисъл? Защо ме е Дарила или по- скоро Обременила с умствена-ДЕЙНОСТ? Ако е вярно твърдението, че в Природата има закономерности, но не и случайности, тогава питам се: Случайно ли Мисълта ми е част от тази Закономерност? Да не би пък, закономерността да ми се привижда като Случайност? И още, питам се, дали пък точно в това не се крие Смисълът на без-смислието на Моят човешки-Живот?

Това се питам сега, но тогава, имам предвид преди да навърша 50 години, още се лутах, търсейки логика в Лотарията на собствените си гени. Търсех и логиката на ПРИРОДАТА, тоест Логиката във всичко, което знаех и незнаех, взето заедно. Не-знаех, какво точно да се попитам, не-знаех и как точно да формулирам въпросите СИ, така че отговорът да се появи изведнъж, но признавам, че това занимание ме зАбАвлЯвА-ше. Забавлява ме и СЕГА, дори, когато имам някои отговори, но по-същата-причина, неискам да спирам да се Питам, лИ питам...
и дори смятам това да бъде част от пРияТниТе ми занимания, и за напред, постоянно до-без-краЙ...

***

И така, след операцията, приключването на курса и пътуването в чужбина, моето ежедневие продължи, както обикнвовено. Работех усилено. Вършех си работата. Коя работа ли? Ами тази, която върша и сега: Аз съм жената, дъщерята /по- голямата/, съпругата, сестрата /по- голямата/, лелята, снахата, съседката, колежката, братовчедката, племенницата, познатата, непознатата. В студ, в жега и в мъгла, и когато вали дъжд, и лете и зиме, на пролет и през есента, по време на земетресение или градушка, в кал, и в прах, и вятър, когато е натрупал сняг, мокра или суха, нощем и денем. Просто работя. Нищо особено...

Но, за разлика от сега, когато бях Дете, имах много-повече-работа. Работа, която криеше много по-големи от-го-вор-но-сти. Въпреки, че бях малко момиче-нце, имах куп Задължения. Бях поела отговорност да Стана голямо момиче, да бъда от-личничка, да стана де-войка, да стана студен-тка, да стАна жена, да бъда съпруга, да бъда майка, да бъда достоен човек. И по възможност, в същият ред. Естествено, не знаех, точно какво значи всичко това, но пък усещах, че това са искренни пожелания, отправени от близките ми, към мен. От мен се очакваше, само да бъда послушна. Слушам ли, всичко останало постепенно ще се подреди от само себе си, когато му дойде времето. Тоест, когато порастна.
Бях обградена от много роднини. Имам голямо семейство: майка, татко, двама дядовци, две баби, един пра- дядо и една пра- баба,

вуйчо и вуйна, леля и чичо. И естествено, още много, много лели и чичовци, които са техни първи братовчеди, както и техните деца, тоест, мои втори, трети и четвърти братовчеди. Така, че, детството ми преминаваше в много срещи и общуване, с най- различни хора.

Между тях, разбира се, бяха и съседите, както и техните деца и братовчеди, също и приятелите на всички мои роднини, които непрекъснато идваха у нас. По същият начин по който и ние ходихме у тях. Така, че детството ми преминаваше в запознанства и общуване с всеки от тях. Посрещах любовта им и им отвръщах със същото. Просто исках да съм като тях.

Нямах причина да бъда непослушна, просто защото не исках нищо. Нищо повече от това, което имах- а то беше да общувам, когато ми се общува, но също така и да не общувам, когато не ми се общува. Това бе напълно възможно, по една и съща причина. Хората, които ме заобикаляха, не общуваха само с мен, а общуваха и по между си. Аз или разговарях с тях, или ги слушах, или ги наблюдавах, или се занимавах с моите си детски неща. И зиме и лете, напролет и през есента.

Така се нижеха невинните години. Неусетно ден, след ден, месец след месец, аз все се питах и откривах по някои отговор, на нещо, което не знаех. Питах, защото знаех или по- скоро очаквах, че все някой от всички тези хора, с които бях обградена, ще знае. И беще точно така. Ако, този при когото отидех беше зает, отивах при друг, ако той не ми дадеше достатъчно изчерпателен отговор, отивах при друг. Получавах толкова отговори, колкото и въпроси задавах. Нямах нужда от нищо. Имах всичко. Всичко, което ми е нужно. Необходимото, за да се чувствам прекрасно. Не исках нищо повече от това, което имам.
Но, ето че порастнах. Станах Кака. Първо, на моите първи братовчедки, една след друга, после на моят първи братовчед, а по- късно, и на моята сестричка, и вторият ми първи братовчед, които се родиха почти едновременно, с една седмица разлика. По това време, аз бях вече Ученичка. Знаех, какво е да бъдеш оговорен, дисциплиниран, и с цялата си енергия се стараех да им покажа, какво съм научила. Питаха ме, не питаха, аз ги съветвах, наставлявах и поощрявах. Но пък, трябваше да им бъда и за пример, което от своя страна ме задължаваше да покрия очакванията, които всички ние очаквахме Аз, да оправдая. Имам предвид, не само по- малките, и не само по- големите, но и Аз самата към себеси.

Естествено, добронамерените и искрени пожелания, които продължавах да получавам от най- близките си, както и от техните колеги и приятели, предизвикваха у мен Автоматични обещания. Обещания, които обаче не можех винаги да изпълнявам докрай. Просто, защото толкова можех, а не, защото не исках. Дори напротив, исках, но не можех, колкото и Очевидно да беше това, но вероятно, само за мен. Разбира се, търсех и намирах Оправдания, искам да кажа, Доказателства, най- малкото, че се опитвам да върша всичко това, еднакво добре. Доказателств,а най- разнородни, за да се оправдая веднъж, пред по-малките, втори път пред по- големите и трети път, пред мен, самата.

Имах много съученици, и от училище, и от многобройните курсове, които посещавах през годините. И да- техните приятели бяха и мои приятели. На някои от тях, аз бах най- дора приятелка, на други приятелка, на трети не чак толкова близка, на четвърти, предполагам, съперница, или просто неприятна, а сигурно е имало и такива, които изобщо не са ме забелязали, впрочем, възможно е, и обратното от моя страна. Просто растях. И да- стараех се да бъда все по-самостоятелна. Да не питам за всяко нещо, така, както преди. Сама намирах отговорите на въпросите, които ме вълнуваха, просто, защото вече знаех, къде да ги търся.
Вече бях Девойка, но все още имах много работа. Не толкова натоварена, както преди, но все пак работа. Всъщност, като се замисля, точно по това време май изобщо Нямах работа- освен, една единствена задача и тя бе да мисля основно за себе си- тоест за Красивата независимост и Независимата красота.

***

Честно казано, от сегашна гледна точка, имам предвид от ъгъла на сегашните си 50 години, трябва да призная, че помня почти всеки ден от онзи период, там и тогава. При това, с неподозирана за мен точност. И не- не си въобразявам, защото все се намира някой, с когото да си припомним по някоя и друга подробност от тогавашните времена. В общи линии, меко казано, преминах през пуберитета доста бурно. И някак странно е, но имам усещането, че сега по време на току- що споходилата ме Критическа възраст, изпитвам същите бушуващи емоции, както тогава и там, в онези години. Стихийна енергия, на приливи и отливи. Усещане за стабилност и нестабилност. Сигурно затова, някои наричат тези години “Втора-Младост” или втора възраст, или нещо подобно. Явно, това са двете критични- възрасти в Живота на човека, или поне тези през, които преминах до сега, защото съм Чувала и за Трета. Предполагам, която би ме споходила, ако доживея до 80.
ПРИРОДА- можеш винаги или почти винаги да си я Обясниш, но не успяваш винаги или почти винаги да я Обхванеш, а камо ли да я подчиниш на собственото си човешко-несъвършенство и още по- молко на поетата-Отговорност да му се Противопоставяш.!!!

***

Неусетно минаваха дните, станах съпруга, снаха и колежка. Но, същевременно, все така, дъщерята, внучката, племенницата, братовчедката, съседката, приятелката и съученичката. Както и предполагам за някои съперницата, неприятната, безличната. Такава бях за другите. За себе си бях все така независима и умееща да открива и съзерцава КРАСОТАТА-наоколо. Така и не станах от-личничка, нито сту-дентка, и така и Не пожелах да бъда родител.
Честно казано, изобщо не съм се замисляла защо? Защо, всъщност не бях отличничка? Бележникът ми бе изпълнен с всякакви оценки. Двойки, тройки, четворки, петици и шестици. Но, никоя от тях не преобладаваше за-дълго, все се ре-ду-ва-ха. Вероятно, по тази причина, нито на мен, нито на другите не ни хрумна да ставам студентка, та нали щеше да бъде същото- про-сто повторение.

Кому е нужно?
Защо обаче, не пожелах да бъда Родител?
Със Съпругът ми, никога не сме обсъждали сериозно тази тема: “дали да имаме деца?” В началото, когато ни питаха ИМ казвахме, че ни е рано, а после пък, че вече е късно. Напоследък, ползваме назаем-Отговорът на Философът- ми-сля, че беше Талий, който на въпросът: “Защо нямате деца?”, отгвърнал: “От любов към децата”. Друга, също толкова Логична за мен причина е, 10 годишната ми ра-зли-ка със сестричката ми, както и с Пър-вите ми Бра-тов-че-ди. Тоест, когато приятелките Ми играеха на кукли, аз имах ЖИВИ Бебета у дома, вживявайки се До-краен-предел в Ро-ля-та на “Майка”.

Но в момента, от ди-стан-ция на вре-ме-то, ми Хрумва и още един Вероятен-отговор, не само защо (не)станах родител, но и може би защо, всъшност (не)станах нито студентка, нито отлична ученичка.

Мисля, че възможна причина би могла да бъде и eдна реплика в час по Литература. Учителката, която беше и нашата Класна-Ръководителка в четвърти клас, веднъж спомена нещо от сорта, че “Всяко дете ТРЯБВА да-се-Стреми да над-мине своите родители!”. Всъщност, не съм съвсем сигурна, дали каза точно това или пък аз съм чула погрешно, както и да е- няма значение. Важното е, че това разбрах!
Ще бъда неискренна, към себе си, ако скрия, че тази мисъл ме развълнува дълбоко и продължи да ме вълнува дълго време. Тогава бях на около 11 години. Дни наред се чудех, как бих могла да надмина моите Родители?
Та те са върхът!!!
Майка ми, Баща ми и всички мои Роднини от огромното ми Семейство, бяха за мен Абсолютен Връх! Връх, както в собствената си, така и в обществената си Реализация. Изключително Уважавани и Ценени, не само от мен, но и от Всички други хора, които ги срещаха и поздравяваха за Успехите им в мое присъствие, с което Затвърждаваха това мое убеждение, през годините.
Те имаха най- разнородни Професии и Хобита: инженери, спортисти, счетоводители, иманяри, художници, шивачи, строители, сладкари, домакини, банкери, градинари, лечители, предприемачи, архитекти, земеделци, адвокати, плетачи, журналисти, готвачи, фабриканти, търговци, пастири, учители, доктори и музиканти.
Според мен, аз нямах практическа възможност да надмина това, което те вече са направили и постигнали. Подобно на Състезателни-Расови Коне, всички те, не само бяха постигнали, но и продължаваха да жънат успехи, и в професиите си, и в хобитата си, а даже и като Аматьори- захващайки се с нещо за първи път, то пак им се получаваше. И сякаш тази моя констатация, противно на очакваното, вместо да ме амбицира, точно обратното, дотолкова ме успокои, и ме накара да се почувствам толкова удобно и приятно в собствената си Самодостатъчност, че от тогава и ден повече, не съм разсъждавала на тази тема.

Стана така, че нищо не подозиращата госпожа по литература, без да усети, промени Посоката на Вятъра в моето Съзнание, който отнесе със себе си Част, от моите детски обещания.
P.S.
Няколко години по- късно, научих, че съществувал и още един вид коне, наричани Мустанги. * Мустангите (Equus przewalskii f. caballus) са диви коне, наследници на пренесените в Северна Америка от испанците през 16 век, опитомени иберийски коне, кръстосани с други породи, подивели и размножаващи се в прерията. Името „мустанг“ идва от испанската дума mesteño, която означава „бездомно“ или „диво животно“, изведено от израза la mesta – „принадлежи на всички и на никого“.

***

За мен, “Искам” означава “Немога”. Защото, ако искам нещо, се старая сама да го постигна, а не, да го изисквам от друг. Следователно, щом го формулирам като цел, веднага го изпълнявам, още преди да съм изрекла, че го искам. По тази причина, обикновено си поставям съвсем Краткосрочни цели. Същата максима прилагам и когато неискам. “Неискам” означава, че Имам достатъчно и всичко в повече, ще ми бъде прекалено- имам предвид, за моите възможности, независимо, за какво става въпрос.
Та, тогава още по онова време, докато бях Дете, аз очевидно съм разсъждавала по същият начин. Имах всичко, от което се нуждая.
Не бях в състояние да поема повече, нищо повече, освен Обич, естествено. Защото, Обичта е нещо подобно на Красотата- като я умножиш по Обич, прави пак Обич- какво друго? Няма как да я Степенуваш, защото Обратното на “обич” е омраза, а “омраза” е нещо друго -Нали?

Проблемът ми беше, какво да правя с Обичта, която извираше около мен, отвсякъде. Бликаше от Семейстово и Роднини, от Приятели и Съученици, от Колеги и Познати, а понякога дори и от съвсем Непознати. Достраша ме да-не-се-уда-вя в тази обич (която, част от тях наричаха с Гръмката дума “Любов!”). И взех Решение, че колкото и да ми се струва (без)отговорно, ще я връщам-Обратно. Буквално, всеки път, когато някой ме даряваше с Обич, Аз му отвръщах със същото, така, че отново Аз си оставах същата, както преди. Между другото, някъде по това време, осъзнах и смисъла на думата “Любител”. Според мен, Любител е Човек, който Обича да прави нещо, което Обича.