<*Из…
“Автобио -графия на една (Не)Позната”

ПИТАМ СЕ: Чия съм Аз? На кого принадлежа? На себе ли, на Съпруга си ли, на неговите Родители ли, на Сестра си ли, на нейното Семейство ли, на Майка си ли, на Баща си ли, на Бабите и Дядовците си ли, на Пра-Бабите и Пра- Дядовците си ли, на Вуйчо си ли, на Вуйна си ли, на Леля си ли, на Чичо си ли, на Първата ми първа- Братовчедка ли, на Втората ми първа-Братовчедка ли, на Първият ми първи-Братовчед ли, на Вторият ми първи-Братовчед ли, на останалите ми Лели и Чичовци, които са сестри и братя на моите баби и дядовци ли, на техните Деца- тоест мои Втори, Трети, Четвърти ... Братовчеди ли, на Съучениците и Съученичкити си ли, на Колегите и Колежките си ли, на Клиентите и Клиентките си ли, на Съседите и Съседките си ли, на Приятелите и Приятелките си ли, на Познатите си ли, на (Не)Познатите ли, или пък на ПРИРОДАТА? Питам се, наистина ли се питам това? Направо НЕ Е ИСТИНА, че се питам това?

Но, за да разбера, вероятно ще се наложи да попитам Всички-Заедно или по- скоро Всеки от тях по Отделно. Каква е Истината? Коя по- точно е Истината за мен? За мен, като Човек- човекът- Жена, Съпруга, Сестра, Дъщеря, Леля, Снаха, Колежка,.......

Да не би пък, да се лъжа? Да не съм Лъжа? Да не би пък, наистина да съм (не)видима. Тоест, изобщо да не съществувам, а да си Мисля, че съществувам. Да не би така, както мисълта ми е невидима, и Аз самата, да съм напълно невидима, за околните. Може и така да е, защото понякога не ме Чу-ват, нито какво им Го-во-ря, нито Ви-ж-дат какво Пра-вя.
Нямам доказателство, че Мисълта ми съществува. По нищо не мога да позная, кога мисля, какво мисля- не(мога) да уловя, да изолирам, дори една единствена нишка от Мисълта си, та да я видя, поне, за да я покажа на друг. Да покажа Логиката на Моята Мисъл, тоест Пътя, по който тя се Движи. Остава да разчитам на д-у-м-и-т-е си, на д-ействи-я-та си, които всъщност, макар и (не)съвпадащи, все пак подсказват, ако не друго, поне че съм човек. Тоест, притежаващ умствена-дейност наречена Мисъл.

***

И ето, случи се, напълно (не)случайно, (не) логично и (свръх)-(не) естествено, един ден излизайки от вкъщи, с намерението да отида до пазара, после да се отбия до банката, след, което на зъболекар, (не)надейно се отклоних от пътя и се озовах в един цветарски магазин.

Но, преди това, кратка ПРЕД-История.
Май пропуснах да спомена, че курсът, който изкарах месец преди това, беше по Флористика. Архитектката, която го водеше, за мен беше сякаш олицетворение на самата Природа, като капка Роса върху Цвете. Сияеща, озаряваща, вдъхновяваща, и разбира се, знаеща, че все още това, което си струва да узнае тепърва предстои, тъй като, самата тя, беше тъй чиста и нежна, сякаш беше дете. Е, поне в смисъла на възрастовата ни разлика. Беше с 15 години по- малка от мен. Помислих си, какво по- хубаво от това, да попаднеш на Учител, с който освен, че ви свързва любовта към Природата на Растенията, ви привлича и Любовта към Животните / тя- е- Състезател по конни над-бяг-в-а-н-и-я/, а също така и Изобразителното Изкуство / тя- е- и- практикува-щ Художник/.
Нима не е това, най- съвършенният за мен ПРЕПОДАВАТЕЛ, при когото самата Природа ме доведе. Преподавател, който не те пита: “ Какво е искал да каже Авторът в това произведение?”, по простата причина, че Авторът- Творец е самата Природа. Все едно да я попитаме,

ЗАЩО е създала толкова видове рози и защо някои от тях нямат-бодли. Или пък, какво е искала да ни поД-скаже и да ни вн У-ши, като е оцветила хибискусът по този начин. Не-лепо, нали?

Искаше ми се, курсът да не свършва никога. Бях опиянена от Жаждата да науча повече за Цветята, или по- скоро за всички Растения. Въпреки, че смятах, че умея да общувам с цветята, да им се любувам, това вече не ми стигаше- исках да Зная повече, колкото може, повече за тях. Интересуваше ме Произходът им, начинът, по който се Отглеждат, Грижите, които трябва да се полагат за тях, всяко какво-Обича, какво Не- обича, къде Вирее най- добре, от кой Континет на Земята е, Как се казва?,........ Впечатлявах се от видовете Комбинации- Композициите. Всяка за отделен-случай, за Празници, за Ежедневие, композициите от свежи ИЛИ сухи цветя, от цветя И плодове, растенията В саксия, а също така и опаковането ИМ, Превръщането им в символ на Нещо, каквото и да е. Изобщо, всичко, всичко за Растенията ми беше много-интересно.
Бях ненаситна за знание. Чувство, което ми бе тъй непознато до сега. Ровех се по цял ден из интернет, разглеждах списания, прелиствах книги, чоплех си моите цветенца в сандъчетата на терасата и саксийките вътре, а също, ходех да се любувам на видовете по поляните, и из гората. Не, че не правех Част от това и преди, но сега, сега, Сега вече бях Здрава- Пращях от Енергия и Исках още и още. Сякаш, да се уверя, да докажа сама на себе си, че всичко това е ИСТИНА.

***

Та, докъде бях стигнала, а да, Цветарският магазин.
Още пред вратата, ме привлякоха подредените в шпалир двойни редове Лимонови и Портокалови Дръвчета, и сгушените до тях туфички от Билки и цъфнали -сезонни -растения Сияещи и Ухаещи, полюшквани от нежният, все още, утринен Ветрец. Отворих стъклената врата, направих две- три крачки, колкото да се уверя, че наистина няма никой. Дочух нежен-Женски глас, очевидно от горният етаж, който пошепваше нещо, вероятно на малко-детенце. Покашлях леко и приветливият глас ми даде знак, че идва.
По обляните в слъце стълби, слизаше млада-жена-по скоро момиче, с ярка оранжево- розова коса, няколко пиерсинга по лицето, с пъстри- меки панталони и бяла блуза, а в скута си – по скоро в сгъвката на лакътя си, държеше невръстно-кутренце. Поздравих я, и така разбрах, че е Чужденка. Обменихме няколко думи, и аз, абсолютно в разрез на обичайното си поведение, (не)волно я попитах, дали има някакъв вариант, да започна почасова-работа в Този цветарски-магазин.
Тя веднага звънна на някого по телефона (разговорът продължи не повече от 1 минута), след, което ме попита, дали съм съгласна да започна още от-утре. Естествено, приех веднага. Бях на седмото небе!!!

Въпреки, че от 25 години работим заедно със Съпругът ми (семеен-бизнес), само-двамата, стори ми се оправдан рискът да започна, същевременно, и втора-работа. Разбира се, той (веднага щом научи), също ме окуражи, впрочем, както винаги. С него се познаваме от 32 години и сме Семейство от 30 години, 25 години, от тях работим Заедно, а от 12 години сме Денонощно-Заедно, защото ра-бо-тим от в къ-щи. Просто сме, не-що като (Две в Едно).
Но, факт е, че някак си Успяваме да бъдем, и достатъчно самостоятелни, и не-обвързани, по простата причина, че нямаме нищо, аМа абсолитно нищо, което би могло да се де-ли. Никави материални-активи, нито физически. Единственото, което ни свър-зва е О Б И Ч Т А.

И така, започнах да ходя и в цветар-ският-магазин. Оказа се, че колоритната ми колежка- шефка, е португалка. Този факт, няма да крия, ме опияни още повече. Не стига, че ще Работя С-цветя, ПРИ-цветя, ами ще бъда ПРИ- Чужденка, при това точно поругалка. “Това е нова странница в живота ми”, помислих си. Още повече, че от операцията на синусите, която ми направиха, бяха изминали, не повече от два месеца. Нов-момент, с нова-енергия, с нов-попътен вятър, както се казва.

Пътешествията ми из чужбина, до този момент, и особено, по- продължителните от тях, ми даваха усещане за Космополитност. И в чужбина Обичам да правя същото, каквото и Тук- да-наблюдавам, да-слушам, да-общувам и да-се-наслаждавам на ПРИРОДАТА, на различните култури и хората в различните държави.
А сега, сега можех да правя това по цял ден. Тя бърбореше непрекъснато с нейният сладък акцент, от време навреме я молех да попее Фадо и тя го правеше с удоволствие. Учеше ме, обучаваше ме в практическото приложение на онова, което бях научила, както и на това, което вече знаех от личният си 50 годишен самостоятелен, и наследен опит. Обичах да я гледам отстрани, как грижливо, и в същото време с уникална бързина, и лекота обработва цветовете. Честно казано, нерядко, това ме просълзяваше, та по някога дори и в присъствието на клиенти. Тя беше истинки творец. Тя е истински творец. Извайваше неповторимите си композиции с небрежността на дете, и с педатичността на перфекционист. С ювелирна точност и небивало търпение, изпипваше всяка текстура, до последната- невидима, за мен прашинка.

Странно, е но ми напомняше за мен самата. Въпреки, че е с 10 години по- малка, тя бе всичко онова, което аз исках да бъда. (В един кратък период от живота, си преди доста години, исках да съм цветарка). Това беше в годините, когато завърших училище и със

Съпругът ми за-ми-на-хме да-живе-ем в друг-град. Но, така и не се случи, имам предвид Про-фе-сионал-но, да се занимавам с цветарство. Любител винаги съм била, дори още преди –да-се-родя, защото голяма част от роднините ми имат силно развита Обич към Природата и Расте-нията.
Та, тя- португалката, беше онова, което аз бях пропуснала да бъда. Да имам непрекасната връзка с растенията, да придобия толкова умения и знания за тях, такава техника, сръчност и лекота, толкова изящество и самокритичност. Е, може би последното не ми е убягнало чак толкова.
Същевременно, по ирония на съдбата, на нея и липсваше точно онова, което аз бях - имам предвид моите умения, придобити знания и личен опит.
Дните, прекарани в този цветарски магазин, с това момиче, с всяка изминала секунда ме връщаха или по- скоро ме обгръщаха със спомени от целият ми живот до сега. 50 години започнаха да се търкалят с бясна скорост. П р е п у с каха през главата ми, и за щастие или (не)щастие, всичко това не остана не-за-бе-ля-за-но от близкото ми обкръжение. Ту плачех, ту се смеех, ту оживено разказвах, но всичко, всичко бе от радост. Неописуема радост. Радост, която посмъртно не можех да овладея- дни наред. Получи се нещо, като “Хипертрофия на радостта”!!!

И така, докато един ден посетих Психолог. Споделих с нея, нещо подобно на това, което описвам тук и сега, с надеждата, тя да ми издаде някакъв документ, че съм наред или пък, че не съм в ред. Но, за нещастие, Психоложката недоумяваше причината за присъствието ми в кабинета си, и така и не пожела да ми издаде писмена-експертиза. Но, пък с шеговита усмивка, ми подсказа, че ако толкова много настоявам за Епикриза на психическото си състояние, такава бих могла да получа само от Психиатър. Естествено, още на следващият ден вече бях в кабинетът по Психиатрия, където за мое още по- голямо съжаление, бях посрещната, с още по- голямо недоумение, а за документ, изобщо и дума не можеше да става. Реших, че дипломираните Доктори няма да ми помогнат и пробвах с Коучинг. Там положението се оказа същото - все един и същи въпрос: “-Всъщност, какъв е проблемът?” и все един и същи отговор: “-Ами, не забелязвате ли- Хипертрофия на Радостта!” и все една и съща Реакция- широка усмивка.
В крайна сметка, реших да не харча повече пари по тази тема, а и трите срещи с Експерти в областта на човешката психика, ми бяха напълно достатъчни. Все пак, три (не)познати жени, реагираха напълно еднозначно, на един и същи разказ. /Тоест, на това, което описвам тук и сега/.
Затова, реших да послушам първата от тях -Психоложката, която ме насърчи да опиша Вдъхновението си, изворът на Радостта си.
За мен, това означаваше само едно- да направя това, което умея най- добре. Тоест, ДА ЖИВЕЯ!!!
Така и направих, просто продължих. А това, което се случи или тепърва предстои да се случи, всеки го знае. Или поне, тези, които вече знаят, какво означава- Eclectic Décor Consult. Защото бъдещето е същото, като миналото, просто няма логика да бъде друго. Поне така мисля Аз.

любител-естет

P.S.
Моля, да ме извините за досадните право-писни грешки, с които вероятно (подобно на забързани мравки, изкачащи от мравуняк), разсейвам читателската ви нагласа, но предполагам вече сами се убедихте в собствената ми несъвършенност. А и, както споменах, в часовете по Литература, бях заета да мисля за Нещо-друго и очевидно съм пропуснала, именно уроците по Гра-ма-ти-ка.

* Настоящият откъс е из “Авто-био-графия на една (Не)Позната”, което по същество е Есе- едно из между всички
в Сборникът ми “Просто ми-сли” , които по всяка вероятност, с
времето се надявам да по-ме-стя, под фор-мата на фрагменти..., очертаващи концепцията на Еclectic Décor Consult. /клик ...към Концепцията като Цяло./