Допускам твърдението, че жената е подвластна на въображението, докато мъжът е под властта на реалността.

И ако тази мисъл, която току-що изскочи от главата ми е реалистична, тогава ще я търкулна из собственото си въображение.

Жена съм и ето, на! – въобразявам си, че въображаемите образи, в които се заигравам да поставям, пререждам, пре-подреждам, пре-махвам, забравям, припомням, кича, развенчавам, и прочее мъжкия образ, са именно въображаеми.

И в същото време, той-мъжът, изобщо не играе. Не само, че не играе, ами, дори изобщо не подозира за моята игра с неговия образ. Той дори не би могъл да знае, какъв е смисълът на думата”игра”. Тъй, като за него не съществува друг смисъл, освен буквалния, тоест-реалността.

Макар и в женски род, думата “реалност”, поднесена към крехката въображаема структура на жената, буди у нея по-скоро недоумение, отколкото каквито и да е други настроения, по простата причина, че тя е реална, само и единствено в мъжката /не/реалност.

А от там и следствието, че мъжът е обречен /съвсем реалистично/, да страда от този факт, на фона на нейния женски триумф. И какво друго му остава, освен да преповтаря реалоста-своята и чуждата /в продължение на хилядолетия подред/, а тя все повече и повече да го отдалечава от въображението, тъй присъщо на женствеността.

Впрочем, ако заменя думата “въображение” с “многообразие” и думата “реалност” с “еднообразие”, или пък, ако сменя местата на думата”жена” с думата “мъж” и обратно-…

Дали нещо ще се промени?

Възможно е, но във всеки случай, не и заглавието.