За лицата на тъгите или, по-скоро, там, където се раждат…

Кога се натъжавам трайно? Трайно, имам предвид, за по-дълго време. Но в сравнение с кое? Няма как да се сравняват видовете тъга. Те са, сами за себе си, неповторими. Дори и тогава, когато се случват на и “със” един и същи човек и тогава, когато са предизвикани от сродни, дори идентични обстоятелства. Не могат да се сравняват. Когато човек се натъжава, той сякаш изпитва това чувство за пръв път. То е непознато за него, не, защото не може да го разбере и да го осмисли, не, защото не може да го сподели с друг, и не, защото никой не ще го разбере, а по простата причина, че  наистина всеки път е различно и неповторимо.

Тъгата винаги е различна, от това, което си представяме, че може да бъде. От това, което си представяме, че може да я предизвика у нас. Не бих могла да твърдя и да изброя, кое ме натъжава. Тъгата просто те спохожда, така, както те спохожда, и любовта, и обичта, и крастотата, и щастието.

                Няма определение за тези думи. Цял живот да се мъчим да ги обхванем и да ги описваме, да четем и слушаме, кой по- смислено ги е определил или сравнил, винаги ще грешим. Някъде, нещо все ще пропускаме или ще добавяме, или пък, ще доукрасяваме, защото те са неизменно различни, всеки, ама, всеки път.

Затова реших да проследя, от къде се появи тъга у мен. Точно този път. Сега. Сега, когато изпитвам тъга, за какво тъгувам?

Нещо  пропуснато, за нещо прекъснато-недовършено. Имам предвид,  усещане ли,  настроение ли? За порив ли, за вдъхновнение ли? Да, така беше. Тъгата ме споходи, поради факта, че се /наложи/, появи се необходимост да прекъсна поривът, който ме бе обвзел и, по- точно, вдъхновението, което бе възпроизвел в мен, именно в настоящия, този момент. 

Топла лятна вечер, френски шансони / по-силно звучаща музика/, за други-шум. Но не и за мен, защото аз съм в кухнята, а те, звуците, идват от другата стая. Слушам, повече от час, албумите на Жо Д’асен и по някоя и друга позната ми, от детството песен, на Мирей Матиьо и Далида. Приятно усещане. Просто приятно. Защото е спонтанно. Просто правиш това, което ти е приятно, точно в този момент. Точно в тези минути на деня, слушаш тази музика и, същевременно, готвиш пълнени чушки. Заедно си с любимия си човек, който е наблизо-в другата стая. Красота. Безмерна хармония…

Но в миг осъзнаваш, че музиката е наистина по-силна от “приемливото”, тоест, преобладаваща и обсебваща, така да се каже, общото ни пространство. Тя заглушава телевизора в хола, където любимият ти се опитва да се вслуша в собствените си мисли и преживявания. Той има друг порив на вдъхновение в този същия миг, също толкова значим и, вероятно, толкова красив и естествено, заслужаващ уважение. Просто в този миг и час, ние двамата се вълнуваме от две коренно различни неща-вдъхновени сме от различни източници и извори на вдъхновение.

И точно в този миг на осъзнаване-аз спирам музиката, прекъсвайки моето вдъхновение и с лека, но бързо ескалираща носталгия, осмислям, че именно с този акт, аз превръщам настоящето в минало. Тоест, аз, с моята ръка, превключих настоящето и го прехвърлих в миналото. Изричайки на глас съжалението си, че го правя съзнателно и целенасочено, за да отида и да сервирам вече готовата вечеря и  двамата, заедно с любимия ми, да хапнем пред телевизора в хола.

Нима това  само по себе си не е нещо хубаво? Естествено-дори чудесно. Нещо, което обичаме да правим, нещо, което правим постоянно, без да се замисляме. Нещо красиво и уютно, нещо банално и очаквано и все така любимо и привлекателно… Често дори, самата вечеря представлява поривът на подобно вдъхновение и за двама ни. Но този път, току-що, именно тя-вечерята, бе краят на едно вдъхновение и този факт роди и настани носталгията в мен, а тя, на свой ред се  превърна, в тъга. Просто се натъжих.

Тъгувах за това, че завъртях копчето. Че спрях поривът. Сам, сама, сложих краят на вдъхновението си. И веднага-автоматичноу си зададох  въпросът-защо? Защо го направих? Защо не оставих настоящето по-дълго. Поне с няколко минутки повече. Защо сама, по свое желание, съвсем доброволно превъртях копчето, знаейки, че това ще ме натъжи? Защото много обичам любимият си ли? Защото искам да се изживея, като жертва на любовта си ли? За да усетя “великата саможертва”, изразяваща се в това, да направиш най- после, това, което е нужно ли?

Егоистично е. Дори звучи грозно. Но е така. Да бъдеш спонтанен е нещо абсолютно егоистично. А да бъдеш спонтанен в присъствието на друг, е направо еманацията на егоизма, поне според мен.  

Мисля, че спонтанността е лукс, който човек може да се позволи, само и единствено, ако живее сам. Или поне в периодите, дните или часовете, в които е напълно сам. Но възможно ли е това? Тъй като тя-спонтанността те спохожда. Тя не идва, когато я чакаш, нито, когато си подготвен за нея. Няма как да се нагласиш за спонтанност. За всичко друго-да, но не и за нея- не и за вдъхновението. Не става! Всичко друго се стимулира от спомени, от методи за предизвикване и стимули, и от разума, който побутва съзнанието, а то, на свой ред, под-съзнанието, за да можеш да изпиташ чувства или, по- точно, да осмислиш, какво чувстваш в този миг. Обич? Уважение? Оргазъм?  Любов? Благодарност? …Всичко това можеш да го осмислиш, но не и мигът на връхлитащата те спонтанност, не и мигът, в който настъпва вдъхновението. Те те спохождат. Да, наподобяват  оргазмът, но той е нещо, за което може и да се заблудиш или да си въобразиш, че си изпитал, по простата причина, че е тъй краткотраен, докато спонтаността, тя е далеч по-убедителна, и с присъствието си, и с продължителността си, но, затова пък те спохожда абсолютно непредвидимо и именно поради този факт, тъгата по нея е многократно по- дълготрайна и много по- мъчителна.

Това ме натъжи вчера, привечер, и продължава да ме вълнува и днес сутринта. Тъгата по спонтаността, усещането, което сам, сама преживях. Днес обаче, освен носталгия, изпитвам и вина. Това пък откъде? Откъде се появи тази вина? Това мъчително усещане- познато до болка.

……………………………………………………………………………………………………………….

*Тук си припомням, че под спонтанност имам предвид само и единствено творческа-спонтанност. Просто за мен, друг вид спонтанност не съществува. А думата, с която често пъти хората заместват спонтанността е Импулсивност, но за мен тя разкрива съвсем, съвсем друго значение.

……………………………………………………………………………………………………………..

Та,  исках да кажа, че, когато човек изпитва или, по- скоро, се отдаде на спонтанността, която го е споходила, той забравя за себе си.

Просто се разделя-разпада на милиони частици в атмосферата и не съществува, нито сам за себе си, нито за околните. Спонтанността е състояние на безтегловност, далеч от разума, далеч от чувствата, далеч от тялото. Тя е нещо, като поривът на вятъра, понесъл прашинките в танц, под своето диригентство, без той сам да знае, че дирижира. Там някъде, в движението на вятъра и техния танц, се заражда и вдъхновението. Но първо е поривът, а после вдъхновението. Така, че, ако поривът те спохожда, то вдъхновението следва поривът, то е следствие, което обаче, не винаги и не обезателно, ще последва. Тоест, когато поривът на спонтанността те споходи, не е обезателно, че с него ще те споходи и вдъхновението.

Защото поривът на спонтаността е в безтегловност и е далеч от разума, докато вдъхновението, то минава през разума и, напълно разумно, под въздейдствие на вятъра и стъпките на танца, човек продуцира действия, подтикнат да сътвори красота или, сам той, да бъде неин проводник, подобно на човек, който хваща електически уред с включено напрежение и, сам той, става проводникът на електричеството, което преминава през цялото му тяло, но, в края на краищата, не го убива.