Отново съм с химикал в ръка и отново, ръката ми следва мисълта. И отново, мисълта ми се запътва към “Авторът?”
Сещам се за мъдри мисли, чиито автори обаче, не помня. И се питам, щях ли да запомня тези мъдрости, ако знаех имената на авторите им? Щяха ли тези мъдри мисли да бъдат мъдри за мен, ако, аз самата, не съм достатъчно мъдра за да ги запомня? Защо съм си направила труда, грижливо да ги складирам в отделни чекмедженца на подсъзнателната си обител? Да не би пък, тези мъдрости да са били вече там, без аз да подозирам и едва сега да осъзнавам този факт?
Хрумна ми една еретична мисъл. Струва ми се, че, когато името на автора е неизвестно, неговите мисли, събрани под формата на литературни, художествени, архитектурни, музикални, фотографски и т.н. творби или пък научни открития, щяха да бъдат разпръснати на толкова прашинки, колкото са и хората по света.
А тогава, когато е известно, те по някаква причина си остават само негови. Тоест излиза, че ако името на авторът е известно, то той си е присвоил, оградил и изолирал нещоя което е точно толкова тяхно, колкото и негово, за да им го поднесе отново, но вече опаковано с невидимата панделка на собствената си хералдическа физиономия.
И тъй, като, останалите хора, които не разполагат с време, определено за писане, рисуване, проектиране, композиране и заснемане, както и с неопределено време за опитване, изчакване и проследяване на природните закономерности, поради недостиг на време, забравят, че със същата лекота и самите те, са достигали хиляди пъти до тези мъдрости, но по същата причина-факторът време-не са оставили веществено доказателство за това, и са осигурили възможност на Автора, спокойно да се самопровъзгласи за такъв, а с помощта отново на същото това време, да се превърне и в мъдрец за самите тях.
Е, поне на мен ми звучи логично. Откъдето следва да се запитам за имената на мъдреците, чиито мъдрости помня и изповядвам? Мъдростта някак се свързва със старостта, а старостта с древността. Което е логично, защото факторът време е единственото /макар и невидимо/ доказателство, за оцеляването на мъдростта, чрез преданията и легендите. Те се предават от хора на хора, но не, защото някой помни творчеството или откритието на друг, нито пък помни самият него, а просто, защото, хората правят едно и също и едно и също, откакто свят светува. Просто, едни от тях присвояват, ограждат, изолират и маркират имената си, защото имат време да го направят, а другите се надпреварват с времето и по тази причина, не го правят, предоставяйки го на тепсия за първите.
От където ми хрумва още една еретично мисъл. Колко от тези мъдреци са мъже и колко от тях са жени?
С колко време разполагат мъжете, в рамките на едно денонощие и с колко жените? И за да се отърва от завихрящата се поредица от еретични мисли, ще се запитам, колко от онези жени, които все пак са намерили време, поне равно на това, с което мъжете разполагат, са го използвали да записват, да рисуват, да композират, да проектират да заснимат, да опитват, да изчакват за да наблюдават?
Буталната ми констатация е, николко. И още по–брутален е фактът, че подозирам, че зная отговора. А той е, че присвояването, ограждането, изолирането и маркирането е присъщо на мъжкия индивид, а отдаването, разтварянето, приобщаването и споделянето е инстинктивно присъщо на женския индивид. По тази причина, когато една жена започне да пише, рисува, композира, проектира, или открива, тя би могла да бъде само едно бледо, недодялано, бутафорно подобие, чиито образ /нито женски, нито мъжки/ не би могъл да бъде, нито разпознат, нито припознат, нито от жените, нито от мъжете, нито в, края на краищата, и от нея, самата.
Именно по тази причина, то-нещото, което една жена създава, под формата на творба или откритие, не може да се нарече мъдрост, по простата причина, че тя самата е Мъдростта.
Излиза, че нито Авторът, може да стане мъдрец, без да докосне мъдростта , нито Мъдростта, може са стане Автор, без да се възпроизведе-тоест да се размножи.
А, както вече споменах, за всичко това трябва време.
И така,
Имало едно време……….. А, май химикалът ми с……….