Беше една от вечерите, в които татко дойде да ме вземе от Алианса / ходех на уроци по френски, може би от 5 годишна до 5-6 клас, не помня точно/. Валеше сняг, на едри парцали. Тръгнахме бавно, по алеята към Аязмото. И до днес смятам, че това е едно от най-хубавите места в града-алеята към Аязмото и самият парк. Беше тиха вечер. Не много мразовита, дори по- скоро, доста мека и уютна. Нямаше никой друг, освен нас. Чувахме хрускането на скрежа под краката си. Нашите стъпки оставяха единствената диря. Говорехме нещо. Като се замисля, вероятно татко ми е разказвал нещо, свързано с историята. Не зная точно, коя история. Дали тази на България, дали на света, дали история на някой известни владетели или историята на живота, на здравословния начин на живот или на Природата. Все едно, беше хубаво! Вървяхме нагоре по алеите, почти до самия връх. Така и никого не срещнахме, освен, онова безмълвно войниче на поста /тогава все още имаше някакаква казарма или военен пост в парка/. Луната огряваше снежната алея, а високите борове, подобно на защитен щит, бдяха над нас, като стражи, готови да сплашат всеки, който понечи да наруши нашата разходка. Тази разходка вероятно не е била единствената и сигурно се е повтаряла често. И зиме, и лете, и през есента, и напролет. Но аз, най-ясно помня зимната. Тя остана в моето съзнание и все по- често ме спохожда в мислите ми.
С мисъл за Татко