До скоро се чудех, защо ми е толкова трудно да опиша в мислите си, образа на майка ми. Все нещо ми се изплъзваше, все нещо ми убягваше, така, че да запълня цялостният й образ. Винаги, когато тя беше в мислите ми, беше в различни роли-сякаш на отделни парченца, премигващи и проблясващи пиксели, които не ми даваха възможност, да видя целият й, завършен силует.

И ето, че, така изминаха 50 години, от както я познавах и все още не можех да кажа, че я познавам. До днес-когато картината изведнъж се избистри. Но, каква беше загадката? Просто е, когато човек е несъвършен, практически е невъзможно да види и да разпознае съвършенството. За мен, майка ми винаги е имала безброй лица. Но, не ,защото е била различна, а точно обратното, защото винаги е била една и съща. Тя е била отражение на хората около себе си. Подобно на огледало, в което всеки се оглежда и се вижда такъв, какъвто е. Аз, в ролята на нейна дъщеря / по-голямата/, сестра ми, в ролята на нейна дъщеря /по-малката/, татко, в роята на неин съпруг, баба, в ролята на нейна майка, дядо, в ролята на неин баща, вуйчо, в ролята на неин брат /по- малък/, пра-баба ми, в ролята на нейна баба,… колеги, роднини, близки, подчинени, шефове, съседи…

Тя, подобно на огледало, отразяваше нашите настроения: радост , доволство, скръб, отчаяние, отразяваше сълзите ни,усмивките ни, гневът ни, успехите ни, провалите ни… Ние се променяхме, растяхме, остарявахме, умирахме, раждахме, се оглеждайки се в нея. Търсехме я навсякъде, около нас. Не можехме без нея. А тя беше винаги там, където трябва да бъде, във всеки миг, всеки, който искаше да се огледа- тя винаги беше на разположение. Дори това да означава, че в един и същ момент, един е тъжен, друг весел, трети болен, а четвърти, просто си слага червило, тя правеше така, че да има място за всички. Всеки от нас да може да се огледа хубаво, докато прецени, че вече може да “излезе” навън спокоен, че е красив, умен, богат, здрав, удовлетворен от себе си.

Годините минаваха, а аз все се опитвах да определя образа на майка. Всеки път, когато бях по-близо и по-близо, все нещо ми пречеше да я видя ясно. Все се появяваше някоя сянка или прашинка ми влизаше в окото и не успявах да я опозная. През изминалите няколко години, тя преживя и преодоля доста здравословни предизвикателства. Всъщност, като се замисля, през живота си тя, вероятно е страдала от болежки, подобно на нас, за които, някои от “оглеждащите”се в нея, дори и не сме забелязали.

Проблемът настъпи, за всички нас-маршируващите в “парадът на суетата”, тогава, когато тя /т.е огледалото/, се поиздраска, посивява и лека, полека започна да губи от неоценимите си качества и свойства, да отразява нашите души. Огледалото беше вече, сякаш ненужно, просто, защото беше толкова използвано, толкова амортизирано от човешката ненаситност, суета и неблагодарност, че самото то, вече не искаше да го наричаме огледало. Майка ми / т.е огледалото/, отдавна вече беше забравила коя е, тя беше така обсебена от желанието си да служи за оглеждане на всички нас, че, ако някой я попиташе коя е, сигурно нямаше да е в състояние да му отговори. Тя, самата, от няколко години избягва огледалата, независимо къде са те. Не иска да се вижда, не иска да се оглежда, сякаш ни казва “не искам да съм безполезен предмет, като “бившо огледало”.

Спокойно, Мамо!

Никой никога не е чувал и не е виждал и няма да чуе и види “бившо огледало”. Огледалото е огледало и не може да бъде нищо различно, от огледало. Всъщност, знаеш ли, мамо, мисля, че всички ние трябва да захвърлим огледалата, и в преносния, и в буквалният смисъл, и да дойдем при теб, за да поискаме прошка.Само тогава, ще бъдем наистина сигурни, че сме вече по-красиви, по-добри, по-умни, по-богати, по-здрави и по-мъдри. Аз го направих и зная, че всички ще ме последват….

Моля те, прости ми!

Когато се събудих, вече бях, повече от сигурна, че това не беше майка, а бях аз или по- скоро, много ми се искаше да бъда!

С мисъл за добрите хора.